Княжеската градина била най-красивият парк в България

Съсипали я само за месец, защото не носела приходи 

Редките растения и цветя, събирани повече от 30 години били разпродадени „за по чаша ракия"

Владимир Балчев

На мястото, където днес е Военната палата, в миналото се намирало седалището на пловдивските мютесарифи (областни управители). Зданието било известно като Конака. В обширния му двор се издигали каменните стени на зловещия затвор Таш капия, както и различни учреждения. Тук било и беделието, т. е. Общинското управление на Пловдив преди Освобождението. Вместо сегашния площад „Съединение” имало празно място, сред което били разхвърляни малки къщички, бараки и една полуразрушена джамия. 

    През пролетта на 1878 г. в Конака се настанил губернаторът генерал Столипин. Там заседавал и първият общински съвет на Пловдив. През май 1879 г. стопанин на Конака станал Александър Богориди, назначен от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия. Наричали сградата дворец, но всъщност става дума за едноетажна мрачна постройка. Мазетата постоянно се пълнели с вода от близката река Марица, затова стаите миришели на мухъл. Обзавеждането било повече от скромно, а чуждестранните журналисти го определяли направо за мизерно. 

    Александър Богориди, наричан от турското правителство Алеко паша, а от българите княз Богориди, пристигнал в Пловдив заедно със съпругата си. Първата работа на семейството била да направят подобрение на обстановката в „двореца”, но депутатите в Областното събрание на Източна Румелия категорично отказали да признаят такива разходи. Все пак започнало ново строителство – само че не в двореца, а в двора пред него. През 1880 г. бил разчистен целият терен между днешния площад „Съединение" и река Марица. На това място, което обхващало площ от 51 декара бил оформен вълшебен парк.

Така Пловдив получил едно от своите чудеса – Княжеската градина. „Голямата Княжеска градина – пише съвременник на събитието – изникна като изпод земята още същата година”. Създател на градината е швейцарецът Люсиен Шевалас, който преди това бил градинар на френския крал Наполеон III, а от 1875 – 1876 г. започнал да се грижи за градините в сараите на султан Абдул Азиз в Цариград. Шевалас пристигнал в Пловдив по молба на княз Богориди, за да помогне при уреждането на малък парк при двореца на генерал-губернатора. Според уговорката със султан Абдул Азиз,градинарят  трябвало да свърши работата в Пловдив за две – три седмици, а след това отново да се прибере в Цариград. Шевалас обаче се поблазнил от възможността сам да ръководи строителството. Най-вече го привличала мисълта да очертае насоките за бъдещето на парковете в Пловдив, като свърже Градската градина при сегашния Природонаучен музей  с река Марица, буйната растителност по бреговете, както и вълшебните островчета по течението на реката.

Имало нещо тайнствено в тази градина, защото от три страни се издигала висока каменна ограда, а откъм река Марица я закривали гъсти върбалаци. Стройни албанци с червени кепета и втъкнат в пояса нож опазвали новата пловдивска забележителност. Ножът служел за градинарски дейности, но това го знаели само албанците. Михаил Маджаров обяснява, че градината била нещо разкошно. Тук „главният управител и неговата съпруга си правеха разходките. Понеже нямаха челяд, тая стара двойка намираше удоволствие да се разговаря с цветята и с птиците”. 

Дълго време Княжеската градина била затворена за посетители. Едва през 1884 г. вратите й били отворени за простосмъртните един път в седмицата и то само за четири часа. Тогава любопитните тръгвали по широките алеи, насипани със ситен пясък. Пред тях се отваряли слънчеви поляни, обсипани с цветя. Издигали се стройни дървета, бамбукови храсти. Близо до конака имало палми. Отстрани се издигала висока оранжерия с остъклен покрив, пълна с красиви цветя. Ученици, военни и граждани използвали момента да си направят снимка за спомен върху фона на кичестите дървета и цветните фигури.

В северната част на градината била овощната градина. Тук се отглеждали и прочутите бели ягоди, за които се разправяло, че били донесени от далечна земя, а всъщност Люсиен Шевалас ги открил в село Веригово (сега квартал на Хисар). В съседство били огромните френски ягоди, а в крайния ред ухаели техните събратя от Родопите.

На 15 август 1892 г. в Княжеската градина били подредени масите за празничната вечеря, дадена от българския княз Фердинанд по повод откриването на Първото българско изложение в Пловдив. Станало традиция на двора до градината да се чества Денят на славянските просветители Кирил и Методий, на южната площадка пред конака се извършвал водосветът на Богоявление, а в северната част публиката наблюдавала хвърлянето на кръста в ледените води на река Марица. Тъй като нямало място в Конака, баловете, уреждани от генерал-губернатора на Източна Румелия, се провеждали в салоните на пловдивските училища.

Приказката свършила през 1918 г., когато градината била предадена на Земеделското министерство. Веднага се отприщил инстинктът на административния бандитизъм – редките цветя и храсти били разпродадени на безценица, много от дърветата изчезнали, оранжерията – разбита и разграбена. Земеделското министерство побързало да превърне цветните алеи в овощен разсадник, после изготвило проект за Окръжна ветеринарна лечебница и образцова налбантница (за подковаване на коне). Това означавало в самия център на Пловдив да се събира добитък от цялата област, да се задръстват околните улици с каруци и боклуци. Свои планове имала и Пловдивската община, която търсела място за Общински дом и Съдебна палата. Напирали и военните, които си заплюли мястото за щаб на Втора Тракийска дивизионна област. Всички гледали на градината като на терен, който трябва да се разчисти от дървета и треви, за да може после да се парцелира и разпродаде. 

„Тази градина се унищожи с електрическа бързина и редките видове растения бидоха разпродадени за по една чаша ракия”, стене пловдивският общественик Стефан Стамболов – известен тогава адвокат и общински съветник.

През 1928 г. в Пловдив пристигнал вюртенбергският херцог. Най-напред паискал да го заведат в Княжеската градина, за която слушал много разкази от съпругата си княгиня Надежда. Когато отишли до мястото на унищожения приказен парк, княгинята се обърнала към българския цар Борис III и обяснила, че това за нея била най-красивата градина, която може да се види. Нямало друга като нея. Царят и управниците на Пловдив виновно замълчали. По едно време княгиня Надежда съгледала беседката, която била любимо място на баба й Клементина. Оцеляла като по чудо,  беседката стърчала сред бурените.